Бавни статии

Бизнесът с разработване на студентски разработки съществува в България от средата на 90-те години. Поне така твърдят вече завършили студенти. До  неотдавна всичко е било непрофесионално и просто начин за допълнителен доход. В последните няколко години обаче ситуацията се промени и повечето фирми твърдят, че са професионалисти и няма тема, която да  не могат да напишат. Повечето т.нар. “писачи” са с хуманитарно образование, което не им пречи да се занимават и с икономически теми. При проучване на пазара за разработки се оказва, че най-големите потребители на интелектуални услуги са студентите от Икономическия университет в София и Нов български университет. Между тях няма изявен първенец, заради различното време, по което се провеждат сесиите им, твърди собственик на фирма за интелектуални услуги. Според него първоначално търсенето е породило предлагането, а след това писането на разработки се е превърнало в доходоносен бизнес. След тези два университета се нареждат Техническия и Софийския университет. Освен тях съществуват десетки други университети и колежи, на които не може да се хване края. При опит да се класифицират клиентите на този вид услуги се достига до два типа:  

1.     Хора, които учат и работят и нямат нужното технологично време, а може би и познанието сами да се справят със следването си;

2.     Хора, които по други причини (най-вече мързел, но и голяма платежоспособност), за да не прекъснат образованието си плащат  за техните теми. 

Най-добрата реклама в този бизнес според повечето “писачи” е от уста на уста. Другият начин за привличането на клиенти е интернет и външната реклама, която не е само около университетите, а достига и до крайните квартали на София. Повечето студенти твърдят, че никога не са давали пари за такъв вид услуга, но според неофициална информация в пиковите моменти поръчките на ден надвишават 50. Чужденци, учещи в българските университети, също са клиенти на писачите. Публична тайна е, че много араби защитават своите докторантури в Югозападния университет по втория начин. Въпреки че познават добре материята, те имат проблеми с езика, което ги кара да дават огромни суми, за да постигнат високата степен на образование. 

По света  

В чужбина също съществува бизнес с интелектуален труд. В Съединените щати са създадени сайтове за уникални платени есета. При желание студентът си плаща и получава есе, което не се предлага на друг клиент, защото в тамошните университети има изградена система за проверяване на авторството на всеки материал. В България тази практика не съществува и е възможно една и съща курсова работа да бъде открита в библиотеките на няколко университета. По-трагичното в този случай е, че дадената разработка може да е оценена на едно място със среден, а на друго с много добър, което пък доказва колко несъвършен е методът за оценяване в българските вузове. В европейските университети е залегнала практиката всеки преподавател да работи с малко на брой студенти разделени на много групи. В България системата е изградена на голям брой студенти разделени на големи групи. Излишно е да говорим какъв контрол могат да имат преподавателите върху следването на своите студенти при потоци наброяващи 100 човека. Съвсем различен е въпросът в колко вузове преподавателите продават знанието си и кога им остава време за научна работа. В Австрия и Германия съществува интересна практика да се наемат учебни консултанти, ситуирани в самите университети, обяснява П.Ш., завършила икономика в Берлин. Според нея тяхната работа е скъпо платена дори за тамошния стандарт на живот и не е свързана със създаването на готов продукт. Накратко казано т.нар. “консултанти” събират и редактират нужната информация за студента, но той сам пише своя материал. В България тази практика е неприложима. Нашите бъдещи професионалисти желаят готов продукт. За тях е важно да видят мастилото върху купчина хартия, а не съдържанието. Резултатът се измерва с нанесената оценка в книжката, а не е усвоеното знание.  

Бизнес без контрол  

Начините за печалба от този бизнес у нас се усъвършенстват през последните  години. Най-разпространеният начин е закупуването на готови разработки чрез SMS плащане от сайтове като www.referati.com или чрез преводи по банков път. Лошото на този метод е, че едни и същи разработки се завъртат в омагьосан кръг и може да се намерят в почти всеки университет в България. Същевременно съществуват хора, които развиват един вид манифактура, създавайки и продавайки интелектуален труд. Навремето тези хора бяха лесно различими в университетските кафета. К.Г. е един от тях. Започнал да пише курсови работи, защото “неговите колеги не можели да се справят с домашните си”, сега той притежава фирма за разработване на всякакви студентски разработки и не крие, че “студентите с всяка изминала година го учудват с все по-голямата си неграмотност и нежалание да се справят с образованието си”. Според думите му за него работят широк кръг от хора, сред които практици в дадени сфери, студенти и дори преподаватели. Истината е, че повечето “консултантски” центрове разполагат с огромен архив и дори конкурират читалища и библиотеки по брой и актуалност на материалите си. И докато от БАН се интересуват повече от имотите си, тези хора продават знанието си напук на моралистите, които ги съдят и обвиняват, че това не е правилно. Разбира се повечето “писачи” не са “рицари на знанието”. Сред тях има и огромен брой спекуланти. В една от сивите сгради на столичната ул.“Акад. Ст. Младенов”, само на метри от сградата на УНСС и 7-мо РПУ, цветният надпис “Колонел” привлича погледа като магнит. На витрината са изписани многобройните услуги, които офисът предлага: “копирни услуги”, ”набор на текст”, “младежки програми”, ”дипломни, курсови работи, есета, реферати” и тн. Това е едно от малкото места, в които поръчката става на живо. Всъщност зад “Колонел” стой фирмата “ДЛ консулт” ООД. Справка в системата ДАКСИ показва, че фирмата се занимава с „рекламна и информационна дейност, организиране на учебни и образователни курсове“, но никъде не пише за дейността й свързана с разработване на курсови и дипломни работи. Мнението на повечето „писачи“ е, че собствениците на “ДЛ консулт” ООД  купуват даден материал и го продават с двойна, дори тройна надценка. Това е една от фирмите с голяма реклама, билбордове до висшите училища и в крайна сметка са едни от най-печелившите на този пазар.  

Интересното е, че в българското интернет пространство може да се намерят и сайтове за безплатни разработки (www.koronal.com), от  където студентите могат да свалят материали единствено срещу регистрация.  

Ред без закон

Тук възниква въпросът дали “фабриките за знание” са законни? Оказа се, че никъде в родната ни законова уредба няма забрана да се извършва такава дейност. Разработването на даден материал се регламентира чрез договор за изработка, който може да бъде дори устен. Хората, които се занимават с тази дейност са собственици на фирми, които си плащат най-прилежно данъците. Но не защото се притесняват от държавата, а защото конкуренцията е жестока, а клиентите търсят легитимност. Адвокат Дерелиев, специалист по авторско право, каза пред в. „Кеш“, че според Наказателния кодекс преследван може да бъде единствено студентът и то за измама, защото осъществява вреда на висшето училище, в което учи. Но правилниците на университети не предвиждат наказания, защото никои не се е сетил, че може да има такова нарушение. 

Цените

 Цената на една дипломна работа в столицата започва от около 250 лв., а на рефератите от 20 лв. В останалите университети в страната сумата е много по-малка. В Благоевград готова курсова работа струва 8 лв., а новото й разработване стига цени от 25лв. Разбира се навсякъде цените зависят от трудността на материята, приложените материали (или тяхната липса), езика и срока за изпълнение на поръчката. “Писачите” са се адаптирали в образователната система толкова добре, че панацеята за този вирус не е премахването на писмените разработки. Защото винаги се намират пролуки дори в съвършена система. Висшите училища налагат задължението студентът да пише през своето следване, защото алтернативата са писмени изпитвания, които утежняват учебната програма.  Но повечето студенти досега не са се сблъсквали с такъв метод на изпитване и много от тях се чувстват безпомощни пред белия лист. За съжаление в средното си образование те са пропуснали да научат как се пише научен текст. Тази огромна пукнатина я запълват съчинителите на студентски разработки, които умело продават своя интелектуален труд.  

Ефе беше оставил в страни маската на чакал, с която трябваше да замества Анубис в траурната церемония. Той бе главният жрец, а заедно с останалите с богоязливи ръце повиваше с платнени ленти, напоени с балсамни масла и смоли, тялото на мъртвия фараон.Божествената зала бе изпълнена с благовонни аромати, въздухът беше сгъстен. Но не жегата, а някаква зловеща тръпка пропълзяваше и се вселяваше в живите изправили се пред мъртвото величие; ръцете на жреците трепереха.Но най-главният от тях - Ефе - сякаш беше забравил маската на “бдящият бог”, нужна за ритуала на балсамирането…..Бяха смутни времена, но загадъчната смърт на младия Тутанхамун явно бе разтревожила всички.Погребалната процесия вече беше започнала. Жреците внимателно положиха тялото на мъртвия владетел в ладия, която пуснаха по Нил. Това напомняше небесните ладии и слънченият кораб. Както се казваше в “Книга на мъртвите”, владетелят вече можеше да се насочи нагоре, към трона си в лодката на Ре. От двете страни на ладията две жени бяха заели позите на оплакващите Осирис, Исида и Нефтида. Стигнаха брега.Покриха тялото с ленен саван. Ефе поставяше маската; ослепителната златна царска маска с очи от агронит и обсидиан, с вежди от стъкло с цвета на лазурит….Появи се Анхес-ан-амун - младата вдовица на покойния фараон - тя бе още дете. В кръстосаните си ръце той държеше отличията на царското достойнство - жезъл и ветрило, инкрустирани със син фаянс. Едно малко венче от живи лотосови цветя и кошница с плодовете на разковничето и мандрагора - ябълката на любовта, бе последният поздрав на Анхес към нейният обичан съпруг. Целият царствен разкож и великолепие бледнеха.Жреците положиха мумията в ковчег, издялан от един единствен монолитен блок от жълт кварцит. След това го поставиха в дървен саркофаг, на чийто долен край простираше ръце и …. една богиня - пазителката, която трябваше да осигури покоя на мъртвия. Изработен със съвършенно майсторство, саркофагът бе сглобен набързо. Жреците не съзнаваха че отделните части са разместени и поставени обратно на означените посоки на света - вратите се отваряха на запад, вместо на изток, а долният край бе обърнат на изток вместо на запад. Поставиха резето и ценния печат с царствените знаци. Саркофагът беше положен във втори, втория в трети - саркофаг - шкаф. Той бе обкован от горе до долу със злато; стените инкрустирани със син фаянс и магически знаци.Гробницата в посока на умиращото слънци, на запад, в града на мъртвите - това е мястото където мъртвият владетел, разделил се толкова млад с живота, ще намери вечния мир. Неизживал времето си на “горвата земя”, той щеше да се пресели в царството на Осирис.Жреците закрачиха по-бавно по шестнадесетте стъпала. Следваше коридорът - тъмен и задушен, осветяван единствено от факлите; предверието, а след него и погребалната камера - вечното жилище. Носачите бяха отрупани със скъпоценности, някои оставаха тук, а други в страничната камера, която беше предназначена за погребалните дарове. Тук оставиха и дървената ракла пълна с най-различни предмети и покрита с тънък пласт гипс и изписана от всички страни; тронът на който доскоро бе седял младият владетел…Стените бяха изписани с магически знаци и сцени от живота на фараона; предметите трябваше да му служат , а картините да му напомнят за живота сред живите.На излизане Ефе запечата вратата със символите на царствената власт на Тутанхамун. Същото стори и с врата на страничната камера, както и тази на предверието; коридора запълниха с камъни и чакъл. Това беше вечното жилище на Тутанхамун, може би вече се преселваше в света на Осирис.Да…Анубис го бе хванал за ръката; сърцето на мъртвеца трябваше да бъде претеглено с Перото на истината на Везните на Маат. Коя щеше да натежи? Нима за краткия си живот този владетел - юноша бе успял да извърши грях, който да го отведе между челюстите на Амамат - чудовището на Съда… Едва ли. И Анубис … отново го хвана за ръка, повеждайки го към Трона на Осирис. Отпред стояха синовете на Хор върху лотосов цвят, а зад трона - Исида и Нефтида. Тутанхамун се бе сдобил с вечен живот.Но балсамирането, сглобяването на саркофага, процесията … защо всичко стана толкова бързо?! Жреците дори не дочакаха седемдесете дни, през които осоленото тяло на мъртвия владетел трябвало да престои на открито. При балсамирането изливаха без мярка благовонните масла и смоли, а Ефе дори бе забравил маската на Анубис - бдящия бог… С треперещи ръце запечатваха вратите, излизайки от гробницата…Страхуваха се… От какво? От загадъчната смърт на младия владетел?! Или може би мислеха, че участта му би застигнала и тях?!Те просто знаеха какво се е случило…

Медиите у нас отдавна са разбрали силата си в това да внушават нагласи, да изграждат представи, да дават възможности за редовна, за директна комуникация с аудиторията. В български условия съприкосновението журналистически - политически или бизнес елит се изявява в гротескно взаимно светско ухажване. Все още не може да се установи здравословна дистанция, която е особено много необходима за авторитета на журналистиката.

Независимо от това, че медиите обслужват политически фигури, те успяват да превърнат влиянието си в собствен властови ресурс. Това особено важи за пресата. Има много вестникарски прояви, в които личи стремежът да се разширяват границите на влиянието извън доверието на основата на информационната функция. Забелязват се две основни форми на такива прояви - набелязване на цели за овладяване на властови позиции в администрацията и използване на политически нагласи в обществото за оказване на натиск при разрешаване на икономически проблеми, които няма как да се решат по друг начин. И двете форми са най-ярко използвани от пресгрупа “168 часа”. В определени моменти “24 часа” оголва своите позиции до границата, която го превърна в откровен инструмент за завоюване на обществени позиции. Пример в подкрепа на казаното е издигането, подкрепата и информационното обезпечаване на предизборната кампания на кандидата на БСП за кмет на София през 1995 година. Това само по себе си говори за искане за превръщане властта на комуникацията в административна власт, като се аргументира с предположението, че ще помогне да се разрешават икономическите проблеми на изданието. Този случай показа, че купуват и четат един вестник, защото предлага една комплексна услуга и не е задължително да споделят политическата му линия. Една медия има резултатно въздействие, когато позициите, които заема, съответстват на нагласите и интересите на преобладаваща част от нейната аудитория. Неуспехът с кметската кандидатура доведе до намаляване на тиража, преориентиране на читателите, до снижаване на доверието. Вестникът излезе от ситуацията на неуспех, употребявайки втория ресурс на влияние - използване на политическите нагласи. “24 часа” започна да помества силно критични материали за работата на правителството, в чийто екип работеше по време на самите избори.

В известна степен пресата е възприемана от трите власти /законодаталена, изпълнителна и съдебна/ като реална заплаха. Неправилното разбиране на властта е причината политици и журналисти да се държат като съперници. Държавната администрация затруднява контактите на репортерите със свои служители, отказва интервюта, изявления, ограничава достъпа им до информация. Вестниците отвръщат с неблагосклонност при представянето и коментирането на информацията за дейността на управляващите.

Медиите и властта, медииният елит и политическият елит у нас са като скачени съдове. Когато започнат сътресенията в държавата, те се прехвърлят в медиите. В четвъртата власт настъпва объркване, когато и останалите три власти са объркани.

Както посочва Елиезер Алфандари в книгата си “Медиите и властта”, в българските медии се очертава липса на национален модел. За сметка на това се наблюдава редовно позоваване на външни медийни модели. При “вноса” на модели, подчертава Алфандари, се проследява предпочитание към етатистки и пренебрегване на граждански ориентирани модели. Приемам твърдението на Алфандари, че в България се прилага някакво подобие на политика по италиански образец, така както го е описал Паоло Манчини. По четирите представени белега моделът стои близо до българската ситуация:

1. Медиите се намират под силен държавен контрол, който е или пряк, както е в случая с държавното радио и телевизия, или косвен, както с различните случаи на субсидиране на пресата.
2. Значителна степен на партийна обвързаност на медиите.
3. Значителна степен на интегрираност на журналистическата и политическата среда.
4. Липса на действаща всеобща система за професионални и етични журналистически норми.

Променената политическа и икономическа ситуация след 1997 година бавно и постепенно променя медийната картина. У нас, както и в останалите източноевропейски страни всяка промяна в политическото статукво води до появата на нови икономически групировки, свързани с властта. Процесът на трансформация засяга и медиите. Следващите едно след друго събития са основание да се очаква ново разпределяне - продажбата на вестник “Новинар”, сделката за вестник “Стандарт”, скандалите между собствениците на финансовия ежедневник “Пари”, лицензирането на частната национална телевизия. Всички големи продажби на медии в България следват една схема - собствениците не получават за тях пари в брой, а купувачът поема натрупаните до момента дългове. Така се осъществи сделката за Пресгрупа “168 часа” на WAZ през 1996 година. Собствениците на “Мобилтел” покриват дълговете на вестник “Стандарт” през 1999 година.

Инвестирането в медии у нас е рисково за малкия рекламен пазар. На медиите се гледа като на средство за изграждане на имидж и оръжие срещу конкуренцията. Но има и такива, които тръгнаха с нагласа за забогатяване, а големият капитал у нас никога не е бил независим от политиката. Медиите се финансираха и заради пропагандните услуги на партиите. И колкото по-близо има избори, толкова по-голяма става нуждата от влияние на големи партии в обществото. Има наблюдатели, според които видимото разместване на пластовете в медиите, особено сред елита, е първа фаза от подготовката за следващите парламентарни избори. Резултатът от изборите зависи от влиянието върху пресата, радиото и телевизията.

Управляващите имат най-добри възможности за контрол върху националните електронни медии - БНТ и БНР. Генералните директори на двете медии се назначават от формално независим медиен регулаторен орган. Тях ги крепи политическата им лоялност към властта. При пресата лостовете за влияние са по-ограничени, но ефективни. Има вестници, които получават финансиране от държавните ведомства и фирми под формата на реклама. Другият инструмент за оказване на влияние върху пресата е държавната печатница - ИПК “Родина”, чийто принципал е Министерството на икономиката. Забавянето на приватизацията на държавната печатница създава съмнения, че властта не желае да се раздели с лоста за икономическо влияние върху финансово нестабилните вестници. Финансирането на голяма част от малките медии е неясно, колкото е неясно финансирането на партиите. Подкупни журналисти и главни редактори има, но за обществото опасността от мръсните пари в политиката е голяма, защото и самата отговорност на политиците е много голяма. Митове като този, че медиите са в основата на кризата с корупцията, се тиражира от властта, за да бъде отклонено вниманието от същността на проблема - за корупцията в самата власт. Но под напора на медиите в последно време възможностите за корумпирано поведение се стесниха рязко.

Медиите безспорно в една или друга степен оказват своето въздействие върху общественото мнение според възгледите и целите на техните притежатели, както и според вкусовете и възможностите на професионалните и творческите екипи. Настъпващите обрати и неочакваните събития в общественото битие обаче провокират журналистите да реагират мигновено и да вземат нестандартни решения, с което те преодоляват понякога упражнявания върху тях контрол и дори отстояват собствени позиции. Властта на медиаелита и на институциите, в които всеки един представител на този елит работи, са различни елементи на понятието “четвърта власт”. Властта на медиаелита като личност на журналиста, като творец в новата ситуация на информационна свобода за пряко общуване се увеличава, но силата на институцията като масиран контрол нараства. Въпреки че при проспериращите информационни технологии, като интернет, нито една институция не е в състояние да упражни тотален контрол върху своите сътрудници. Личната морална и професионална отговорност се оказва единственият критерий, който би възпрял потока от открита или полуприкрита дезинформация, от манипулирани данни и тенденциозни внушения.

Осмислянето на социалната роля на журналиста е също важен елемент от възможностите му за въздействие върху информацията, която предава. Съзнанието за собствената си роля той осъществява най-често като обективен регистратор и безпристрастен транслатор на факти. Но тази роля може да бъде още на субективен интерпретатор, външен наблюдател, съучастник в събитие, автор на събитие или инициатор. При всички тези роли на социален актьор, с различна степен на социална активност в събитието, което интерпретира или за което е призван да информира обществеността, журналистът, представител на елита в качеството си на личност, може да деформира или преведе на собствения си език информационното послание, т. е. да упражни информационната си власт над него. По същия начин, независимо от избраната роля, журналистът като представител на медийната институция властва над информацията със своите специфични възможности.

Престижът на журналистиката зависи от образа за журналистическата професия, от имиджа на нейния елит. Престижът на журналистическия елит зависи също и от образа за журналистиката, който често се разпространява даже от литературата, театъра и медиите. Сеселия фон Щудниц през 1983 година изследва образа на журналиста за период от 200 години в литературата, театъра, киното и радиопиесите. Близо три четвърти от 155 водещи журналисти споделили мнението, че за да си в професията, трябва да си талантлив. Почти 90 процента от елитните журналисти вярвали, че оказват влияние със своята работа, като променят мнения и становища на отделните хора, предизвикват партийни смени, променят групови схващания, свалят правителства и даже допринасят за смяна на обществени структури и системи.

Единствено робът Дарза беше буден. Трябваше да изчака господаря си и да му приготви банята. За него това беше ежедневно, даже еженощно занимание. Пристъпваше тихо по плочките на атриума и се загледа във водата на фонтана. От няколко години живееше в тази къща. Търговци на роби бяха минали и през неговото село. Бяха харесали телосложението и мускулестите му ръце, макар и в тази юношеска възраст. Те се дължаха на работата на полето, защото трябваше да изхранва не само себе си, но и майка и малка сестричка. Те толкова много му липсваха. Изведнъж малка сълза, бистра и безцветна, се отрони неволно от едното му око. Бързо я изтри, защото беше решил да не показва наранената си душа. Знаеше, че може да намери изход от тук. Да! Знаеше го! Спартак е неговото спасение, но преди да избяга трябваше да отмъсти на някого за всичко, което му бяха сторили през тези пет години .

Чу отварянето на главната врата и след това бавните и провлачени стъпки само на един човек. Странно! Звукът, който чуваше, можеше да бъде само от господаря му Децим Брут. Защо ли бе сам? Сигурно не е искал други хора край себе си. Изведнъж Дарза осъзна каква възможност му се предоставяше. Нямаше никакво съмнение - ще осъществи това, което беше замислил отдавна.

Банята бе готова. Отделенията с топла и студена вода - заредени. Младежът не трябваше да буди другите роби, защото само един беше човекът, който щеше да се къпе. В главата му се въртяха противоречиви мисли, но накрая отново неговота смелост и решимост надделяха.

Притвори вратата зад гърба на своя господар и се усмихна на себе си. Знаеше какво ще се случи. Децим Брут се потопи в басейна и изпъшка. Кой знае колко къщи беше обиколил и колко пиене беше погълнал. Топлата вода щеше да му се отрази добре, а и робът си бе свършил работата и не го дразнеше. Тъкмо отвори уста да му каже да му поразтрие гърба и усети коравите ръце върху тялото си. Отново само звуци на удоволствие се чуха от устата му и Децим бавно притвори очи.

Ехидната усмивка не слизаше от лицето на Дарза. Бавно прокарваше пръсти по гръбнака му, като придвижваше ръце все повече и все по-близо към шията на господаря си, който нищо не усещаше и не подозираше.

За една стотна от секундата Дарза се разубеди. Ами ако Спартак не успее? Ами ако не можеше да се върне в Тракия при двете най-близки същества? Всички съмнения, заседнали като свредел в сърцето му, се разсеяха от образа на слънчевото момиченце Сара, неговата сестричка. Спомни си как неутешимо плака тя, когато го отвеждаха. Спомни си и безгрижното време преди това, когато заедно със Сара тичаха из нивята, търкаляха се по дъхавите поляни и беряха цветя за обичната им майка. Трябваше отново да е с тях. Беше дочул къде се е разположила войската на Спартак от гостите на господарите си - Семпрония и Децим. Това бяха все известни личности - Катилина, Мацер, Калпурний Пизон, Автроний Пет, Юлий Цезар и др. Те обсъждаха действията и пораженията на Касий Логин, проконсула на Цизалпийса Галия. Огромната армия на тракиеца се беше установила на лагер край Мутина.

Припомни си отново всички данни, за да не би да ги забрави. Сега е моментът - каза си той и даже май го прошепна. С двете се силни ръце сграбчи слабата шия на Децим брут. Леко гъргорене се изтръгна от гърлото му. Краката и ръцете му конвулсивно разплискваха вода навсякъде. Дарза потопи главата му във водата и изчака да утихнат всички признаци на живот от господарското тяло. Този човек, на пръв поглед слаб и хилав, не много силен, дълго време се съпротивляваше, борейки се за живота си. Когато трупът се отпусна и потъна в дълбоката вода, робът осъзна какво е извършил. Замъгленото му съзнание започна да мисли много бързо.

Трябваше да извади тялото, да огледа шията за наранявания, да донесе вино и да поразлее до ръба на басейна. Това трябваше да наведе останалите на мисълта, че е станал нещастен случай, вследствие на много алкохол. Свърши всичко бавно и систематично.

Много съжаляваше за всичко, което беше сторил, но връщане назад нямаше. Беше започнал нещо и трябваше да го свърши докрай. Три години Спартак успяваше да побеждава всички римски легиони, затова Дарза му вярваше и надеждата го крепеше да действа смело. Отправи се към конюшните и потърси с поглед черния кон, който нямаше да му създава проблеми по пътя. Конят го позна и изпръхтя, сякаш усещаше какво става и че не трябва да се вдига шум. Момчето му сложи седлото, възседна го и окрилен в своите мисли, че вече е свободен нежно погали коня по гривата.

- Сега или никога! - рече си той и го ръгна в ребрата.

Пътят, труден и изпълнен с опасности, представляваше поредната пречка пред Дарза, но при мисълта, че могат да го хванат и окачат на позорния стълб, му беше стимул да продължи смело напред. Светлината бавно, но сигурно, отстъпваше място на мрака, а това щеше да му попречи да премине през постовете по пътищата. Беше се сетил и носеше в дисагите си жито. Щеше да се представя за селянин, тръгнал за храна.

Дарза се беше загърнал с дрипаво наметало, което трябваше да прикрива белезите от камшика на господаря му. Тази тегова версия едва ли щеше да издържи пред всички проверяващи войници, но трябваше да опита.

• Ей, момче! Добре ли си? Ама ти наистина си голям късметлия! Как стигна до тук невредим?

Силна болка прониза съзнанието му. Бавно започна да различава фигурите около него. Пред Дарза стоеше човек, среден на ръст, с оредяла коса и приятна усмивка. Нарече се Федон. Също така бавно си припомняше случилото се до този миг. Разказът, който беше намислил, учудващо мина при всички постове. Само не можа да си спомни колко на брой са били и как е стигнал до заветното място. От прекомерно вълнение му се губеше по-голяма част от случилито се. Единственото, което разбра от Федон бе, че се е втурнал в лагера с див бяг и паднал пред неговата палатка. Конят починал от дългия път, нямало начин да се спаси. Мъжка усмивка пробягна по лицето на Дарза. “Помогна ми тогава, когато най-много се нуждаех от теб и съм ти признателен.” - прошепна сякаш на духа на черния жребец.

Щом излезе от палатката се взря в слънцето. Светло и жарко, то озаряваше целия свят, затова прати една целувка към него като се надяваше тя да стигне до близките му и да им каже, че е добре. Федон го заведе при останалите войници и му обясни, че от следващия ден ще го включат в тренировките и му показа къде може да се нахрани. След това го заведе и настани в палатката на един човек, също така млад като Дарза. Такива хора, които са готови на всичко за свободата си, много радваха Федон. Излезе от палатката и остави младежа в сигурните ръце на другия войник. Но Федон не трябваше да се опасява, че нещо може да се случи, защото умората и превъзбудата повлияха на Дарза и той веднага се унесе. Докато притваряше очи, видя звездите на небето. Те си пробиваха път през една разшила се кръпка на палатката. Целия ден за него мина като сън и сега следваше заслужена почивка. Отново заспа с поредната усмивка и поредната изпръхваща сълза върху бузата си. Устата му остана леко отворена, защото няколко думи се отрониха:

- Заслужаваше си!

През последните години всички наблюдаваха процеса на приватизация у нас. Повече от ясно е, че в България никога не е съществувал обществен консенсус около идеята за приватизация на държавните активи. Това от време на време избива на повърхността на политическия дебат, но едва ли повечето хора си задават въпроса “ Колко отрицателно влияние оказва приватизацията върху цялата ни икономика и инфраструктура?”. Чрез някалко примера ще се постарая да ви докажа именно това – приватизацията в България е просто една потулена сделка, която буквално раздава земи и компании на безценица на чуждестранни инвеститори със съмнителен бизнес. И на никой не му пука.

Така наречените големи приватизационни сделки често са големи само в главите на политиците и уголемяват само техните банкови сметки, а не са насочени към подобряването на състоянието на приватизираните вече компании. Всъщност, за да може да се говори за приватизация, първо трябва да се разделим с трите основни мита за този процес.

Не, приватизацията е освобождаване на ресурси, които досега са били блокирани в държавния домейн. Това е процес, при който активите сменят своя собственик, стават частни и започват да търсят най-доброто си приложение и често този процес е облечен в дружествена форма, т.е. прехвърлят се акции и дялове в дружества, но това не променя смисъла на приватизационната процедура.

Ето тук виждаме едно фундаменталното неразбиране за смисъла на процеса в България, на което се дължат вероятно политическите проблеми пред приватизацията. Поне на думи опонентите на приватизацията, в това число и аз, най-често използваме следния аргумент - “приватизацията убива индустрията”.

Но същността на приватизацията е политическа и тя трябва да бъде проумявана именно от политиците, защото решенията за отблокирането на ресурсите от държавата са политически. За жалост това в нашата държава е почти невъзможно. Повечето политици проумяват единствено това как да подсигурят своите дълбоки джобове с “ капиталовложения” за дълъг период от време. А какви са всъщност възможните политически решения? Те могат да бъдат две - или се приватизира, или не се приватизира. Не може да има такова нещо като прехвърляне на собствеността, но не съвсем. Затова, ако решението е да се приватизира, то не съдържа в себе си ангажимент към компанията, индустрията и заетите.

Следователно приватизацията не може да бъде политически инструмент за развитие на някаква индустрия или за осигуряване на заетост. Тя трудно намира синхрон с идеите за централно управление на икономиката (в стил “балансирано развитие на регионите”, “стимулиране на еди-коя си индустрия” и т.н.), защото оставя държавата с по-малко власт върху ресурсите в стопанството.

Грешно. Всъщност две грешки: Първо, политическото решение да освободиш активи няма нищо общо с това как са били заети активите и икономиката, колко печеливш е бил съответният бизнес, колко са били заетите и т.н. Идеята зад това е, че държавното управление на активите (дори счетоводно да е печелившо) носи загуби за икономиката, тоест дадено предприятие е в минус за икономиката. И решението в този случай е следното :

За да сме сигурни, че приложението на даден ресурс е печелившо, трябва сме разгледали всички възможни приложения на този ресурс. За да могат ресурсите да намерят най-доброто си приложение, не е достатъчно просто да бъдат насочени от някой държавен чиновник (примерно в завод за цигари, железопътен транспорт или производство на ток). За целта е необходимо нещо повече - ресурсите трябва да достигнат до пазарите на капитал, труд и въображение - с други думи да се интегрират в икономиката по най-ценния начин. Това не се случва докато са блокирани от държавата, защото чиновниците не взимат решения като бизнесмени (които са по-заинтересовано лично за себе си отколкото за благосъстоянието на икономиката) – ето защо решението е тези ресурси да се раздадат и да се съсредоточат извън пределите на страната. Дотук добре, но все пак като раздаваме ресурсите си скоро ще останем без тях, а ако някой си мисли, че от тези, които вече сме раздали ще видим някаква печалба, то той е в тотална заблуда! Оставаме си с пръст в носа. Втората грешка в това твърдение: Приватизацията няма отношение към качествата на новия собственик. Тя е просто задължение на правителството, за да се освободи от властта си върху активите. Това изисква единствено прехвърляне на собствеността в частни ръце, независимо чии. Това означава, че приватизацията трябва да е отворена за всички, които имат пълни права. Независимо дали са “офшорки”, скандални личности и др. подобни това не би следвало да попречи на процеса.

Винаги съществува вероятността новото управление на активите да не е качествено. Може да има много причини за това - но ако вярваме, че хората са рационални същества, ще е единствено въпрос на време активите да намерят по-подходящ за тяхното управление собственик. Логиката е проста - който не може да управлява активите, ще има интерес да допусне в управлението им (вкл. чрез продажба) някой по-добър. Но пък така излиза, че вместо след една приватизация предприятието да подобри производствения си процес, то продължава да боксува на същото място, както е било и преди. И в края на краищата то просто се препродава и попада в ръцете на все по-некадърни собственици!

Дрън, дрън и накрая пляс. Въпреки че приватизацията и ръстът на производителността са свързани, такова твърдение е подвеждащо за електората и опасно за политиците. Подвеждащо е, защото правителството няма мандат да развива икономиката, да осигурява заетост или да увеличава доходите. Това, че след либерализацията следва ускорен растеж, е логично и очаквано. Но самият растеж не би следвало да се изтъква като заслуга на администрацията. Крайната цел на приватизацията не е изпълнение на плана за развитие на българската икономика, а ограничаване на държавната намеса в нея. Това е опасно твърдение, защото съдържа обещания, които не са във властта на администрацията. Обикновено подобни тези в условия, различни от централното планиране, водят до лоша репутация на политиците, които го застъпват. Поне част от обещанията не се сбъдват. Най-малкото процесът на преструктуриране на икономиката ще донесе трудни времена за някои групи граждани поне за известно време. Неуместните обещания стават източник на проблеми в такава ситуация - “нали казахте, че приватизацията ще подобри икономическите условия?!” Ще посоча и един пример- приватизацията на “Булгартабак” - типичен пример за очаквана жертва на политически прийом - вместо бърза, прозрачна и фискално ефективна приватизация ставаме свидетели на абсурден дебат за преразпределяне на активи.

Подобна е логиката и в други сфери на икономическата политика: държавата би могла да попречи на икономическия ръст с активна намеса в конкуренцията и блокиране на ресурси. Следователно либерализацията може да подобри шансовете за растеж. Но дали и как точно това ще се случи, зависи от милиони играчи, пръснати из пазарната икономика, а не от централното правителство.

За да стане докрай ясно, ето какво означава всичко това в политически смисъл:

“Защо ти е блог … нали и без това си пишеш!?”

Тези думи съпътстваха всеки мой опит да споделя идеята си със свои познати и приятели за създаването на мой собствен блог. И наистина защо блог …? За мен да пишеш означава да създаваш мисли на хартия, които по-трудно можеш да изтриеш от съзнанието на хората. Спомням си първата статия, която написах. Беше за Женския пазар, някъде около Никулден. Не знаех какво да напиша, камо ли как. Навсякъде риби, пенсионери и аз с един фотоапарат в ръка. Чуствах се като шаран. Не, не …. като копърка. Да си шаран е високо в йерархията. И тогава си зададох същия въпрос : ”Защо да пиша? Мога да се насоча към необятните простори на телевизията, радиото.” Истината е че когато пиша се чувствам значим т.е не съм копърка, а шаран. В България много хора се самозалъгват, че пишат свободно. Малцина са хората, които могат да се похвалят, че се занимават сериозно с журналистика и не са подпирани от някъде. Към това се стремя и аз, колкото и несериозно да звучи.  Блогът е мястото, където човек запазвайки някаква анонимност може да сподели мислите си с останалия свят.

Е, приятели,  нека с ваша помощ да бъде блога ми!